Тюлените, наричани перконоги, съставят група хищни животни, които са преминали към земноводен начин на живот и са отлично приспособени да живеят във вода. Само когато се размножават и сменят козината си, трябва да са върху земя или лед, т. е. на сухо. Следователно най-близките роднини на перконогите са сухоземните хищници, а не другите водни бозайници като китовете и морските крави, или сирените, които приличат на тюлените не поради родство, а поради сходното приспособяване към живот във вода.
Тюлените имат вретенообразно тяло с къси крайници, които завършват с широка перка поради образуването на твърда плавателна ципа между пръстите на крайниците. Челюстта е както при хищниците, но липсват кучешките зъби. Късата козина плътно приляга към тялото и го предпазва от вятър и студ, само ако е суха. Във вода тя цялата се намокря. Топлинната изолация се осъществява на първо място чрез дебелия слой подкожна тлъстина. Тюлените не само умеят добре да плуват, но се гмуркат отлично. Когато плуват под вода, предните перки им служат за кормило, а придвижването става със задните перки, които поради специфичното си разположение в задната част на тялото са отлично пригодени за загребване, Задните перки се удрят една в друга и по този начин се създава силен тласък назад. Като правило тюлените се гмуркат за 5—6 минути, но без затруднение могат да останат и 20—30 минути под вода. Най-изкусният гмурец сред тях — тюленът на Уедъл — издържа 70 минути, Спускането на дълбочина до 200 метра е обикновено явление за много видове, до 300 метра — по-рядко. За тюлена на Уедъл нормалният диапазон на гмуркане е 180—360 метра, но може да стигне и до 600 метра дълбочина. На кратки разстояния тюлените плуват със скорост 22—28 километра в час (наблюдаваната максимална скорост е 37 километра в час). При гмуркане ноздрите плътно се затварят. Младите тюлени не се гмуркат толкова надълбоко и с такава продължителност като възрастните.
В сравнение с масата си тюлените имат много повече кръв от сухоземните бозайници — около 75 на сто повече, отколкото при човека, а тюленът на Уедъл — дори 100 на сто. Мозъкът на перконогите е 20 пъти по-малък от човешкия. Активността на обмяната на веществата в мозъка е с една трета по-слаба, отколкото при човека. Преди гмуркане тюлените издишат и задържат значително количество остатъчен въздух в белите дробове, които благодарение на система от клапи отделят малко кислород. Задържаният въздух съдържа малко азот. Под вода честотата на сърдечните удари веднага намалява на 4—15 удара в минута. Особеното в кръвоносната система е, че венозната кръв не се връща към мозъка, благодарение на което в него постъпва богата на кислород кръв, когато тюленът се гмурка. Тюлените на Уедъл — майсторите по гмуркане сред перконогите, имат по-висока концентрация на хемоглобин в кръвта, отколкото другите тюлени или човека. Затова кръвта им поема 1,6 пъти повече кислород, отколкото кръвта на човека. Тъй като тюлените на Уедъл в сравнение с масата си имат около два пъти повече кръв, отколкото човека, кислородното съдържание в кръвта им е 3,5 пъти повече, Миоглобинът при тюлена на Уедъл съдържа дори десет пъти повече кислород, отколкото при човека.
Тюлените улавят храната си предимно под вода. Дихателната им система е пригодена към продължително гмуркане. Те могат да дишат на неравномерни интервали. Имат 15 двойки ребра и поради това по-гладък гръден кош. На суша също могат да задържат дишането си до десет минути.

    Малките се раждат и кърмят на сушата или върху леда, но във всеки случай на въздух, а не във вода. Тюленовото мляко съдържа 40—50 на сто мазнини (кравешкото мляко съдържа 3,4 на сто мазнини).
Тюлените се поддават в значителна степен на обучение. Достатъчно е само да си припомним дресировката на морските лъвове в цирка.
Тюлените са разпространени във всички морски басейни на Земята, някои видове се срещат дори в сладководни води. Почти без изключение обаче те предпочитат студените води, главно защото полярните морета са богати с храна. Тюлените извършват далечни странствания по море. От старо време много видове са били преследвани от хората заради кожата и мазнините. С усъвършенстването на тюленовия лов в края на XVIII в. редица видове са били почти изтребени. В наши дни все по-силно си пробива път идеята да се запазят тези животни, а икономическото им използване в голяма степен се съчетава с подходящи защитни мерки.
Днес на Земята съществуват около 30—35 милиона тюлени, от които 17 милиона живеят в Антарктика. Видовете са 34 на брой и се групират в три различни семейства, а именно два вида спадат към моржовете (разпространени са само в Северното полукълбо), 14 към ушатите тюлени и 18 вида към безухите, или същинските тюлени. Шест вида живеят, в Антарктика — един вид ушат тюлен (антарктическата морска мечка) и пет вида безухи тюлени (южният морски слон и четири вида южни тюлени). Възрастта на тюлените се определя по годишните кръгове на дентина.

    Антарктическите тюлени също се населяват от постоянни паразити. Истинските въшки, смучещи кръв, са външни паразити, Четирите вида южни тюлени дават подслон на паразити от рода Antarctophthirus, дълги 3—4 милиметра и кафяви на цвят. Живеят в кожните гънки под перките около аналния и половия отвор, но също и в козината. Когато гостоприемникът е във вода, този вид въшки поемат кислород от морската вода чрез кожата. Въшката от вида Antarctophitus ogmorhini напада най-вече малките на тюлена на Уедъл. Тези паразити са характерни както за морския леопард, така и за тюлена на Уедъл, но при тюлена крабояд и тюлена на Рос се среща друг вид въшки. Различен род въшки (Lepidophthirus) напада южния морски слон. Видът L. macrorhini дълбае канали в роговия слой на епидермиса на гостоприемника. Когато морският слон линее, роговият слой също се отделя. Тогава въшките се лишават само от покрива на своя тунел и продължават да се крият в останалата част на канала. Особено многобройни са въшките по малките на морския слон. За разлика от кожата на пингвините, която се намира под плътно оперение, кожата на тюлена във вода с температура под 30° С се охлажда до температурата на водата. В такива условия въшките не умират, но за определено време не проявяват активност. Кислород поемат от водата. Размножават се само когато гостоприемникът е на сушата и кожата му се е затоплила. Приспособявайки се към относително краткия престой на сушата, жизненият цикъл на въшката по морския слон протича за три седмици, а женската въшка може да снася до десет яйца на ден. Освен това в носа на тюлена на Уедъл и морския слон се срещат кърлежи (Halarachne). В червата на тюлените живеят многобройни паразитни червеи. Най-често това са тении (около 10 вида), някои от които се срещат в големи количества. Когато животното е масово засегнато, се получава запушване на червата, при което гостоприемникът умира. Антарктическите тюлени могат да бъдат междинен гостоприемник на циетообразуващите спорозои. На много места в мускулатурата им се крият саркоцисти, които са изпълнени със стотици, дори хиляди инфекциозни форми. По-нататъшното развитие би трябвало да продължи в животно, което се храни с тюлени, например в друг вид тюлен, делфин, а може би и в птици, които се хранят с умрели тюлени. Чревната флора на антарктическите перконоги (също както при птиците) е по-слабо развита. Бактерии се срещат обикновено в дебелото черво.